„Дайчовото“ е разказът на годината според „Конкурс 23“

С разрешението на победителя в „Конкурс 23“ Йонка Първанова имаме удоволствието да публикуваме наградения ѝ разказ „Дайчовото“, който успя да се пребори за приза с много сериозни творби от автори като Милен Нанков, Тодор Костадинов, Тони Теллалов, Владимир Шумелов и др. Приятно четене!

Дайчовото

Виктория сви в първата уличка, попаднала пред очите ѝ, и с облекчение се измъкна от тълпата, която градският транспорт местеше от едно място на друго. „Как можах да допусна колата ми да се развали точно днес?!“ ядосваше се тя, докато почти подтичваше на удобните си официални обувки към комплекса от офиси, в който работеше. Щеше да стигне навреме, но преживяването в градския автобус я върна към времена и места, които предпочиташе да забрави.

Яркото слънце вече беше започнало да напича, макар че беше едва 8:30 ч. сутринта. Американският Юг е великолепен в климатизираните офиси и охладените веранди, но истински ад, ако си на открито през деня. Виктория размърда неспокойно раменете си в стегнатото официално сако, опитвайки се да разбере дали вече не се е изпотила. Никак не ѝ се искаше да се появи на срещата с петна под мишниците. Това със сигурност нямаше да подобри шансовете ѝ за новата работа, която преследваше от няколко месеца. А тя искаше тази работа. И щеше да я има. Така, както беше постигнала всичко, което до този момент си беше пожелала. С много труд и с много жертви. Виктория не беше от хората, които се страхуват от предизвикателствата. Самият факт, че беше тук, в това прекрасно градче в Северна Каролина, а не в някоя панелка в онова далечно място в центъра на Балканския полуостров, беше абсолютно доказателство за нейната упоритост. 

Приглади косите си, прибрани на стегнат малък кок и застана на пешеходния светофар. Крачещото човече промени цвета си в зелено и тя с уверена стъпка прекоси улицата и се запъти покрай поредицата от малки магазинчета, китни ресторанти и приветливи офиси, изпълващи главната улица. Някъде пред нея се понесе музиката на стар и малко раздрънкан акордеон. Валс, подсказа ѝ вътрешният глас, дресиран в часовете по музика при г-жа Иванова. Пред „Макдоналдс“ седеше опърпан бездомник, с изрязано кенче от бира в краката, и усърдно разпъваше отдавна остарял акордеон „Weltmeister”. Странно, помисли си Виктория, в този град няма бездомници. От къде ли се е взел? Явно нестабилната икономическа обстановка в страната беше довяла този човек до тук – едно прекрасно, подредено градче, в близост до три университета, изпълнено с млади семейства с деца, университетски преподаватели и студенти, някои от които доста заможни. Бездомници тук нямаше и този мърляв и миризлив индивид със сигурност не се вписваше в това място, което беше еманация на американската мечта. 

Музиката се носеше около нея, но Виктория не я чуваше, а се замисли за предстоящата среща. Надяваше се да се представи добре на последното интервю и да ѝ предложат оферта за работното място. Все пак, идваха в собствения ѝ офис на среща, това беше добър знак, нали? Тази нова работа щеше да е последната червена точка в досието ѝ на „безупречен емигрант“. Работа за голяма правителствена агенция, която може да отвори много врати. Доказателство, че е част от тази общност. А не от онази, от която с нетърпение се отърси още на летището, когато пристигна в Америка преди повече от петнадесет години. 

В този момент акордеонът замлъкна за кратко. Изведнъж зад гърба ѝ се понесоха звуци, от които коленете ѝ сякаш омекнаха. „Дайчовото!“ – услужливо напомни мозъкът. „Млъкни!“ – скръцна му със зъби Виктория. Това не можеше да е истина. Не и тук, не и сега. Не в този момент. Не и когато тя окончателно беше изтрила и забутала някъде в ъгълчетата на спомените си онези години, хората и местата от България. Продължи да крачи все така устремено и постепенно се отдалечи от уличния музикант. В съзнанието ѝ, обаче, игривият ритъм на хорото звучеше все така силно, сякаш акордеонът беше в самото ѝ сърце. Кънтеше, заглушавайки всяка мисъл, и караше пулсът ѝ да подскача бясно.

Забързана, Виктория нахлу във фоайето на фирмата и се качи в асансьора. Пътуването до шестия етаж сякаш отне цяла вечност. В един момент улови натрапчивия поглед на мъжа до нея. Гледаше я втренчено някъде в краката и Виктория с неудобство установи, че несъзнателно потропва с хубавите си офисни обувки, чиито гладки подметки издаваха тих, но ясен звук в асансьорната кабинка. „Дайчовото“, подсказа мозъкът. Тя се изчерви, прибра плътно краката си един до друг, изпъна рамене и обърна гръб на мъжа, впервайки очи в светещата номерация на преминаващите етажи. 

„Господи, дано интервюто мине добре!“, въздъхна тя, влизайки в луксозния си офис в голямата изследователска компания, в която работеше. Но някъде отзад, зад тази неосъзната молитва, прокънтяха последните звуци на раздрънкания акордеон. 

Още преди комунизмът да се превърне в демокрация, Виктория знаеше, че ще живее в чужбина. Като малка мечтаеше да спасява сирачетата в Африка. Тази наивна и благородна детска мечта избледня в момента, в който откри английския език. От „разкодирането“ на текстовете на последния хит до упоритото зубрене на думи и граматични правила, Виктория бързо осъзна, че този език ще е нейният билет към „другото“. Бурните политически събития, икономическата нестабилност, липсата на добри възможности бяха само допълнителни „капчици“ във вътрешното ѝ желание да избяга от времето и пространството, в което се беше родила. Да е друга, да е сред други, да е „навън“. Всички патриотични песнички, тържества и танци не успяха да изтрият усещането, че това не е нейното място. Че има друго, по-добро, по-подредено, където хората изразяват емоциите си, подкрепят се, обичат се, справят се заедно, а не поотделно. 

Хубаво детство имаше Виктория, докато майка ѝ не се разболя. Като се замислеше за онези периоди, тя разделяше живота си на „преди“ и „след“ рака. Тишината, подчинението и необходимостта да са „послушни“ се превърнаха в основен мотив на семейството. За да не се ядосва мама. Защото тя не е добре. След време детството пак беше хубаво, но макар болестта да си отиде, това усещане за мълчание остана. Емоциите се изразяваха кратко, постиженията се посрещаха с мълчание у дома, макар че се тръбяха пред съседи и роднини. Често се чувстваше като изпълнител, който трябва да задоволи претенциозна публика, която рядко ръкопляска, но винаги иска повече. Успехите се подразбираха и очакваха, а провалите се осъждаха строго. Виктория беше добра ученичка, успя да влезе в елитната гимназия в областния град и знаеше, че ще учи английска филология в някой от добрите университети в страната. Друго не я устройваше. Езикът беше нейния портал към другия свят. 

Сега беше в този свят и се наслаждаваше на всяка минута от живота си. В България се връщаше по задължение, рядко. Не се чувстваше на мястото си, хората бяха намръщени, на моменти даже груби, тротоарите – сиви и напукани, перспективите – изкривени и невъзможни за осмисляне. Тук, в Америка, нещата бяха подредени, ясни и спокойни. Пристигна с втория си съпруг. Първият се оказа твърде консервативен и не успя да разбере стремежа ѝ за развитие и успех. Вторият се появи точно навреме, като подарък от съдбата. Затова Виктория скочи на този кон, без да се замисли. Грабна детето от първия брак и замина за САЩ. Въпреки предупредителните сигнали, които започнаха да мигат още по време на общото съжителство с американеца в България, което продължи точно година и половина. Човекът бързо разбра, че у „наше село“ бизнес не може да се прави, подбра новата си (втора и за него) съпруга и се прибра „у дома“. А Виктория се постара да се адаптира максимално добре към новите условия. Скоро съпругът ѝ, къде на шега, къде наистина ѝ казваше, че е станала по-американка от него. 

Установиха се в Северна Каролина и от връзката ѝ с България останаха две неща – някои български продукти, които си купуваше от онлайн магазини и задължителните неделни скайп разговори със семейството. Постепенно тези разговори ставаха все по-трудни, макар тя да се опитваше (и успяваше) да го прикрие. Нямаше вече общи ценности с тези хора, общи разбирания. За тях думата „негър“ беше съвсем нормална.

Не разбираха защо се прави проблем от това. Вълнуваха се от малките си неща в малкия си свят, а тя все по-често сънуваше на английски език. 

Виктория благодари на любезния барман, взе капучиното във висока картонена чашка и се запъти към автобусната спирка, за да се прибере в голямата си къща в едно от новите предградия. Тук строяха бързо и ако имаше пари или добър кредитен рейтинг, можеше да се сдобиеш със собствен дом. В България само се оплакваха как вземането на кредит за собствено жилище било непосилно. Ами да бяха дошли при нея, когато ги викаше преди години. Не че настояваше усърдно, трябваше да си признае. Обичаше семейството си, но просто не виждаше как ще се впишат в условията и средата на „Америката“. Двете визити на брат ѝ и неговата съпруга ясно го показаха. Макар много да харесаха къщата, обстановката, квартала, у нея остана неизказаното усещане, че нещо ги дърпа „назад“. А и сблъсъка с втория ѝ съпруг разкри пред тях някои неща, които тя никак не искаше да стават достояние на когото и да било. Съпругът се оказа проблемен, а Виктория и синът ѝ платиха висока цена за американското си гражданство. Когато беше в кондиция, нещата бяха чудесни. Но когато влезеше във фаза, всичко му пречеше. Детето, тя, желанията ѝ за по-добър живот, хобито ѝ да купува и да продава разни неща по интернет, стремежът ѝ към съвършенство, всичко. Постепенно скандалите зачестиха, а двамата се отчуждиха и спяха в отделни стаи. „Само да порасне и да стане самостоятелен (синът)“ беше мантрата, която Виктория си повтаряше, докато търпеше гневните изблици, затръшването на вратата, скандалите за липса на внимание и отношение, епитетите като „използвачка“ и „ожени се за мен, само за да дойдеш в Америка“. Заплахата „няма да плащам за образованието на детето ти“ я притесняваше малко, но дори и тогава знаеше, че ще се справи. 

Когато доближи „Макдоналдс“ по пътя си след работа, Виктория мислеше за интервюто. Мина чудесно, поне според нея. Бездомникът беше там, както и сутринта, с раздрънкания си акордеон и отрязаното кенче от бира, пълно с няколко монети и банкноти. До ушите ѝ достигна някаква непозната мелодия, която нещастникът изпълняваше в опит да умилостиви минувачите и да събере малко подаяния за вечерната си доза алкохол или дрога. Виктория беше сигурна, че този човек е наркоман или алкохолик. Постепенно непознатата мелодия заглъхна и след нея се понесоха звуците на нещо тъжно и сладко. Мелодия, толкова далечна и толкова позната, че Виктория почти се задави с капучиното. Обърканите емоции блокираха мисловния ѝ процес и едва след като отмина бездомника, Виктория успя да си поеме дълбоко дъх и в паметта ѝ изплува образ на възрастен мъж с мустаци, който върви по зелен хълм и пее с дълбокия си и мощен глас. Петко май беше, Капитан Петко Войвода. 

„Ужас!“, помисли си Виктория, стисна зъби и ускори крачка. Бездомникът май ще се окаже българин. Някой нещастник, дошъл тук с идеята, че всичко ще му се поднесе на тепсия и виж докъде е стигнал. Мръсен, с изпокъсани дрехи, просещ. Откакто стъпи в Америка, Виктория умишлено избягваше да общува с българи. Комуникацията ѝ на български език се състоеше в редовните седмични скайп разговори. Постепенно и със сина си започна да говори на английски. Ползваше българския език само ако искаше да му се скара или да му каже нещо, което американският ѝ съпруг да не разбере. Така българският и за нея, и за сина ѝ се превърна в езика на негативното, тайното, неприемливото за щастливия им американски живот. И сега, от нищото, този опърпан бездомник, се осмелява да я връща с раздрънкания си акордеон там, откъдето тя се измъкна с толкова усилия и жертви. 

Виктория се прибра и се отпусна в удобния си диван, почивайки след тежкия ден. По новините показваха новите протести под надслова „Black Lives Matter“ и тя се заслуша с интерес. Партньорът ѝ приседна до нея и двамата започнаха да обсъждат последните събития, проблемите с расовото неравенство в страната и възможностите за подобряване на живота на хората от афроамерикански произход. Слава Богу, поне за момента, третият път май беше „на късмет“. Майкъл беше позитивен човек, с творческа душа, широка усмивка и огромно семейство, което веднага сподели с нея. За съжаление, тя не му отвърна със същото. Още не беше казала на никого в България, че преди две години се разведе с онзи тип и че от една година живее с Майкъл. Може би защото беше афроамериканец и това щеше сериозно да разклати някои от нейните роднини. Затова търпеше, когато баща ѝ и брат ѝ пращаха поздрави на бившия ѝ вече втори съпруг, за когото повече не искаше да чува. „Ще им кажа“, помисли си уморено Виктория. „Някой ден“. 

Следващата сутрин започна с неприятната новина, че колата ѝ ще бъде на ремонт поне две седмици, което я оставяше заклещена в лапите на едва пъплещия градски транспорт, който съществуваше основно за студентите и латиноемигрантите, пътуващи към работните си места като чистачи, градинари и детегледачи. Всеки ден минаваше покрай свирещия бездомник и всеки ден той свиреше някоя българска фолклорна мелодия. Най-често „Дайчовото“. Всеки път Виктория стискаше устни, ускоряваше крачка и го подминаваше с глава, обърната на другата страна. 

– Ти си от нашите, нали? – прозвуча един ден зад гърба ѝ дрезгав глас. 

Виктория се закова на място и обърна главата си към бездомника, който този път беше седнал пред местно биокафене, явно надявайки се хората с „бели якички“ да са по-доброжелателни от работягите, вечерящи в „Макдоналдс“ с крещящите си деца. 

– Excuse me? Are you talking to me? – почти прошепна Виктория, опитвайки се да звучи дистанцирано и студено, за да покаже на този навлек, че няма никакво право да я заговаря.

– Още първия ден познах, че си от нашите. – продължи бездомникът, докато подрънкваше с монетите в изрязаното кенче от бира. – Като засвирих „Дайчовото“, походката ти се промени. Това само нашенка го усеща. Тия тукашните са като дървета. 

Грубите му, мръсни ръце трепереха, докато изваждаше намачкана цигара от добре скрития в захабената тениска джоб. Запали, издиша няколко валма дим и продължи: 

– Нищо не искам от теб, спокойно. Само да чуя две-три български думи, че душата ми е зажадняла за нашенска приказка. 

Виктория стоеше като ударена от гръм и не знаеше как да постъпи. Без да промълви дума, тя извади от портмонето си банкнота от 10 долара и я пусна в кенчето. Обърна гръб на бездомника и тръгна.

– Дърво без корен лесно пада, да знаеш – провикна се след нея той. – Където и да го пресадиш, все не захваща. От „Дайчовото“ не можеш избяга, момиче, стъпката ти го показва. 

Виктория забърза крачка, почти започна да тича, опитвайки се да остави зад гърба си този глас, който пронизваше мозъка ѝ и стягаше сърцето ѝ. Прибра се вкъщи и дълго стоя под душа, сякаш да измие думите на бездомника не само от ума си, но и от кожата си. „Простак! Ще ме занимава той със своите глупости“. 

Отдавна беше „съблякла“ българското от себе си. Още първата седмица след пристигането в Америка беше подменила целия си гардероб, четеше американски автори, интересуваше се от американски новини. Онази България остана само далечно място, в което живееха хора, които тя обичаше, но дистанцията до които ѝ даваше спокойствие и увереност, че е на правилното място. Захвърли оковите на тесногръдото балканско мислене и очаквания и се превърна в еманципирана американка. А сега този… нагъл, миризлив, мръсен тип се опитваше да я върне назад. Да я потопи в блатото, от което тя се измъкна с много усилия и жертви. Не е познал!

В 8,30 ч. на следващия ден Виктория бързаше към главната улица. Пресече почти на червено и започна с трескав поглед да оглежда тротоара, търсейки бездомника с акордеона. Очите й бяха червени и подпухнали, цяла нощ не беше спала. Сънува го този акордеон. Стои пред него и го чака да засвири „Дайчовото“. А той не ще. Мълчи като камък, както тя мълчеше пред своето семейство в България за всичко, което ѝ се случваше в мечтаната Америка. Мълчи и не свири. Виктория блъска по черно-белите клавиши, дърпа го, но нито звук, нито нота. Отваря уста да извика, но глас не излиза. Мълчи сърцето ѝ, както акордеонът мълчи. И наоколо никого няма, само дървета, които едно по едно падат безшумно около нея. И тя вижда, че корени нямат тези дървета, а уж дебели, здрави, солидни. Ама без корени. И падат. И пак блъска акордеона, а той не ще да започне „Дайчовото“.

Виктория обиколи цялата улица, но от бездомника нямаше следа. Отчаяна и объркана, тя влезе в биокафенето, пред което той седеше предния ден, и си поръча едно веган лате. „Сега ще се взема в ръце и ще се върна там, където бях преди този човек да ми проговори!“ – зарече се Виктория. Няма да позволи на това неочаквано отклонение да попречи на прекрасния ѝ живот. Нали за това мечтае откакто се помни? За живот на друго място, с други хора, в други условия? Въздъхна дълбоко и отпи от латето. 

Пред бара се беше изправила жена на средна възраст, която разговаряше с бармана и му подаваше един лист със снимка на него. Виктория се загледа в снимката и с изумление установи, че там е нейният бездомник. С акордеона, усмихнат, в някакъв парк.

Доближи се до тях и дочу жената да казва:

– Моля ви, поставете го на витрината. Може случайно някой да знае нещо за него. Не можем да оправим документите му, нито да намерим роднините му. 

Виктория изчака жената да излезе от заведението и я последва на улицата. 

– Извинете, защо търсите този човек? – попита тя с пресъхнало гърло.

– Тази нощ е починал на една пейка в близкия парк. В града е от около месец, отказа социални помощи, едва говореше английски. Снимахме го за всеки случай, ако някой го потърси. А сега лежи в моргата и ние не знаем нищо за него. Има някакви неща по джобовете му, но са на език, който никой от нас не говори, някакви неразбираеми букви. Познавате ли го? – отговори с надежда жената, явно представителка на местните социални служби.

Виктория преглътна и се поколеба. Разумът ѝ крещеше да каже „Не“, да се обърне и да се върне към прекрасния си живот, новата работа, която ѝ предстоеше и чудесния си партньор. Но в ушите ѝ звучеше „Дайчовото“. 

– Българин е, – промърмори тя – като мен. 

– Прекрасно! – подскочи от радост социалната работничка. – Моля Ви, елате с мен до моргата, само за пет минути. Няма нужда да виждате тялото, само да прегледате вещите му, може да откриете име, роднини или нещо друго, което да ни помогне да уредим погребението му.

В моргата беше тихо и студено. Социалната работничка настани Виктория в една малка стая и на масата пред нея изсипа съдържанието от джобовете на бездомника. Нямаше много. Купчина монети, събирани в отрязаното кенче от бира, няколко снимки и парче хартия. Снимките бяха стари, от онези със специално изрязаните на къдрици ръбове, които правеха във фотостудиата в България. На едната беше бездомникът, млад, с костюм, сред други младежи като него, насядали на земята сред някакво поле. „Бригада“, досети се тя. На втората пак беше той, а до него стоеше млада и усмихната жена с къса бяла рокля на червени точки и голям гердан с пластмасови топчета. Пред тях беше застанало малко момиченце, къдрокосо, вперило сериозен поглед в камерата на фотоапарата. Семейството. На третата снимка същото това семейство стоеше пред Статуята на свободата в Ню Йорк. „Емигранти“, помисли си Виктория. Също като нея. Момиченцето вече беше по-голямо, може би към 11-12 годишно, а бездомникът изглеждаше уморен. Жената до него беше сбърчила вежди, сякаш недоволна от това, което се случва около нея. Никой на тази снимка не изглеждаше щастлив. 

Виктория обърна втората снимка, с надеждата да открие надпис на гърба. Често ги надписваха, така че като се извадеха от семейните албуми, да подсещат кой и кога е сниман. Макар и избелял, надписът беше там: „Петър, Елена и малката Виктория, с. Сираково, юни, 1990 година“. Ръкописните букви на кирилица бяха изписани с много старание, сякаш от дете, което иска да впечатли учителката. Изведнъж се размазаха и Виктория несъзнателно изтри двете сълзи, които бяха замъглили погледа ѝ. Остави снимката с треперещи ръце и разтвори листчето. На него със същия равен и красив почерк беше написано „Виктория, Южна Каролина“ и телефонен номер. 

– Разбирате ли нещо от това? – попита с надежда жената.

– Да – промълви Виктория – разбирам. Казва се Петър, фамилията не е написана. Предполагам, че момичето е дъщеря му. Виктория, също като мен. На листчето е даден телефонен номер в Южна Каролина.

– Обадете се, моля Ви! Трябва да решим въпроса с погребението. Ако не се свържем с роднините му, няма как да го погребем.

Виктория с треперещи ръце набра телефонния номер. След няколко позвънявания вдигна изтънчен глас на брилянтен английски. Виктория предположи, че това е дъщерята. А може би внучка? Доста години бяха минали, откакто това семейство беше стъпило в обетованата земя и беше започнало да преследва американската мечта. Виктория реши да говори на английски, за по-сигурно.

– Здравейте, казвам се Виктория Джоунс. Обаждам се от Северна Каролина по молба на г-жа Перес, представител на социалните служби в нашия град. Търся Виктория, дъщеря на Петър?

– Аз съм Виктория, но Петър отдавна не ми е баща. – Гласът я шибна като камшик и смрази кръвта ѝ. – Какво искате?

– Можем ли да разговаряме на български? Бих предпочела социалната работничка да не е част от този разговор.

– Не! – категорична беше жената от другата страна на линията – Казвайте каквото имате да казвате и да приключваме! Да знаете – пари за гаранция нямам!

– Не, не, не става въпрос за това! – обърка се Виктория – Всъщност, съжалявам да Ви го съобщя, но баща Ви, Петър, е починал тази нощ в нашето градче и социалните служби търсят неговите роднини, за да уредят погребението! Много съжалявам за загубата Ви!

Жената отсреща замълча, сякаш обмисляше какво да каже и внезапно превключи на български: 

– Как е починал?

– Предполагат, че е инфаркт. – предпазливо отговори също на български Виктория.

– Къде е живял? – продължи безмилостния разпит, без капка емоция в гласа.

– Предполагам, че е бил бездомен. От около седмица го виждах да свири на главната улица – започна Виктория.

– Бил е с акордеона, нали? – прекъсна я безцеремонно събеседничката ѝ.

– Да. Може би ще искате да Ви го изпратим?!

– Не искам нищо от този човек! Не ми изпращайте нищо, не ме интересува как ще го погребат. Аз няма да се занимавам с това. Повече не ме търсете! Той изостави мен и майка ми, предпочете акордеона и глупавите си народни песни пред нас. Казваше, че е като дърво без корен, ако не свири и не пее. Не искам да знам как е живял и какво ще стане с него след смъртта му! Довиждане!

И телефонът замлъкна.

Виктория стоеше на малкия стол в малката стая, втренчена в малката маса и оскъдните предмети на нея. В главата ѝ звучеше „Дайчовото“, а социалната работничка говореше нещо, което тя не разбираше. Онази другата Виктория, онази от Южна Каролина, беше прекъснала връзката без обяснения, без емоция, без желание за разговор. Така както тя самата беше прекъснала своята връзка с България. Без емоция, без обяснение, без желание за обич. 

– Роднините му не го искат – промълви тихо, сякаш виновно тя на жената в стаята. – Нещо друго имаше ли в него?

– Само някакви боклуци. Оставихме ги в едно пликче до кошчето, че не се знае какви болести може да пренасят – отговори троснато служителката, ядосана, че ще трябва да се занимава с уреждане на безплатно погребение за поредния емигрант.

Виктория разгърна пликчето. В него имаше кръгла метална кутийка от желирани бонбони. В кутийката имаше малко листче и няколко бучки пръст. На листчето със същия равен и подреден почерк беше написано „От гроба на мама“. Под кутийката стоеше малка и мръсна мартеница. Бял и червен конец, сякаш набързо оплетени от несръчните пръсти на малко дете. А до тях, сгъната внимателно, стоеше партитура, откъсната скришом от някой сборник с музикални произведения. „Дайчовото“.

След една седмица Виктория трябваше да започне работа. Новата работа, за която така мечтаеше. Вместо това тя си купи билет за самолет до България. В багажа си сложи урната с праха на Петър. Лично плати за кремацията. В дамската си чанта внимателно подреди снимката на щастливото семейство, мартеницата и кутийката с пръст. 

Докато вървеше към изхода за самолета, на гърба ѝ се полюшваше очукания акордеон, в главата ѝ звучеше „Дайчовото“, а стъпките ѝ повтаряха ритъма. Отиваше да погребе Петър при корените му. И да си върне своите.

Йонка Първанова

©2023